Гласът, който всяка сутрин буди феновете на радио Z-rock, като мелодично развращава ефира с шеги, закачки и най-вече с рок.
Като всеки мъж не съм голям фен на шопинга и големите магазини, но стане ли дума за мотоциклети, работата е друга. По време на един мото пазар в началото на сезона, в магазина на Zedmoto се срещам с Буги – моя голям детски страх, но това е друга история. По-късно му станах голям фен. Често се будя с него и не започвам деня, преди да си чуя “Бугоскопа”. За него в Уикипедия пише: Марио Събев, известен с псевдонима си Буги Барабата, е български блус-музикант. По професия Барабата е шофьор с над 20 години стаж, от които 17 в БГА "Балкан". Отраснал е в софийския квартал “Коньовица”. Неженен, за деца – неизвестно. Основател е на „Бараби Блус Бенд“ и е автор на всичките хитове в четирите албума на групата: „Песни от гаража“, „Лоши времена“, „Срещу вятъра“ и „18 карата кал“. Специално за Георги Минчев е написал песента „Равносметка“.
След учтива молба за разговор, водещият в радио Z-rock разказа за нашите читатели нещо, което не може да се прочете за него в интернет.
Буги, ти си моторист отдавна. Какво караш?
– От Нова година съм без мотор. Наложи се да приключа с него, защото започнах доста рано – на 12 години. Като ме гледаш така – било е доста отдавна. Много съм чупен, много травми имам. Това не ме спира. Просто не мога да се качвам на мотора. Като се кача – карам, ама трябва някой да ме качва и да ме сваля. Последното ми каране беше така – двама души спират до мене косо моторите, аз спирам между тях и те ме държат за якето, а като светне жълто аз се изстрелвам. Знаех, че този момент ще настъпи. Даже очаквах много по-рано да се случи. Бяха ми предсказали, че на 25 години ще съм в инвалидна количка, но успях да стана само музикален инвалид.
За тези години колко мотори си имал?
– Едно време имаше избор между MZ и CZ. Съветска техника се бях заклел, че доброволно няма да си вкарам в дома, освен ако ме осъдят и ме принудят. С извинение пред теб и пред читателите, но нали знаеш какво е много голямо, ръбесто, грозно, тежко, неудобно и не влиза в гъз? Отговор – съветски уред за влизане в гъз! Нищо съветско не бих карал, освен ако не съм военен. Останалият избор беше между CZ и MZ. Аз карах предимно MZ, сменил съм девет. После дойде време, в което можех да карам Yamaha, и там съм сменил няколко.
Ходил ли си на много мото-събори?
– Държа да подчертая няколко неща. Първо – aз съм неорганизиран моторист, не бих членувал в клуб и по събори ходя само, ако имам някакъв работен ангажимент там. Второ – не съм изминал и 1 см с чопър. Това е, за да опровергая слуховете, че „всички са виждали големия ми черен чопър и го знаят”, та даже съм возил и някои… Много се обиждат хората, като им кажа, че не карам чопър, някак си приемат го лично. Последната ми Yamaha 1000-ка беше Thunderace, 150 коня, спорт-турист машина в перфектно състояние. По принцип съм единак. С годините постепенно си изградих един принцип, че на място, където има повече от 6 души, отивам само, ако ми се плаща. Просто вече се натоварвам от присъствието на много хора. Иначе си имахме една тайфа, дето карахме шосейни мотори, както им викат сега – пистарки. Няколко души се събирахме сутрин, примерно в 10 ч. и докато си пиехме кафето и си говорихме за незначителни неща, в един момент някой произнася репликата: „Къде ще ядем по едно шкембе днес?”. От там друг казва, че след Търговище има един разклон и страшна шкембеджийница. Качваме се на моторите и тръгваме. По тоя повод един приятел ни измисли "Шкембе чорба рейсинг". Така се казваше нашата малка общност и понеже „на шльокавица” шкембе чорба би трябвало да се изпише с 6 и след това с 4, аз бях поръчал едни фланелки „64R”. Много се забавлявахме с тая компания. Аз нямам нищо против различните видове мотоциклети, нито пък против мото клубовете. Просто това не изразява мен. Не съм против и чопърите, но те ми въздействат като един замък и в главата ми се раждат разни романтични представи. Бих го разглеждал с часове, но не бих живял в него, защото не ме кефят тия камъни. Чопърът ми действа точно така. Може би е най-доброто техническо постижение в „гинекологията”, но на мен лично не ми е много по сърце.
"По-добре да гледаш в Google Earth къде си се набил, отколкото да гледаш в Youtube къде си се напил…" *
Имал ли си мотор-мечта?
– Този Thunderace, който карах, накрая ми беше много на сърце, защото имаше спортен характер. Той е с първия двигател на R1-цата, води се YZF1000R. Има много удобна седалка, кормилото е малко по-изправено. Пълни си скоростомера, който е разграфен до 300 км/ч. Но аз си давам сметка, че едва ли е развивал 300, защото двигателите се правят от инженерите, а километражите от рекламния отдел. Това беше моторчето, дето ми харесваше много. Голям мерак имах европейска машина да карам, въпреки широкоразпространените виждания у нас, че в Европа не може да се направи мотор. Германците не могат, англичаните не могат, италианците не могат… Е, аз пък искам от тези, които не могат. Понякога направо се ужасявам от разни твърдения, който чувам. Същото е и с музикалните инструменти. Има голям фолклор на базата на непочиващи на нищо твърдения. Едни от най-добрите марки китари никой не ги знае. Така е и с рока. Аз съм, общо взето, един доста асоциален тип. Като бях на 16, се опитвах да кажа нещо и да поправям някой, който греши и говори глупости. Сега просто като го чуя, спирам да го слушам и не ми пречи. Искам да кажа, че всеки може да е глупав точно толкова, колкото си иска, стига да не пречи на никого с това.
Някакъв съвет към всички млади мотористи?
– Моторът е несравнимо с нищо друго удоволствие и изисква цялото ти внимание. Трябва да му се отдаваш напълно, за да получиш същото и от него. Това, което искам да кажа на всички по-млади колеги, е, че мотоциклетът става за туризъм, става за крос, както и за високи скорости по шосета, на определени места става и за състезание, но за лекуване на акне не става. Просто не е създаден за това.
– За какво те търсят най-често?
– Първо 90 % от времето телефонът ми е недостъпен. Има 5 души, който могат да ме търсят денонощно и другите, когато се случи да ме улучат тогава. Занимават ме с всякакви глупости. Обажда ми се някаква мацка и казва:
-Аз съм от предаването на еди кой си.
Аз телевизор нямам от 10 години и не желая да имам такова нещо в къщата си и аз казвам: „Нямам нищо против, че сте от това предаване.” Диалогът продължава:
– Ама да дойдеш в неделя да изпееш една песен заедно с еди кой си, който каза, че те познава. Така ли е?
– Ами щом е казал, сигурно е така.
– Е, да дойдеш да изпееш една песен.
– Аз съм зает в неделя…
– Ама то е другата неделя.
– Тогава съм още по-зает.
– Добре, тогава за друг път.
Не мога да разбера за какво ми е на мен да разучавам песен и да ходя да я пея в някакво предаване. Не ми е нужно. Всяка седмица отказвам поне едно интервю в някоя кабеларка или нещо друго. Не ми се занимава с такива глупости, но ако бях на 13 сигурно много щях да се кефя да се гледам по телевизията. Съвсем ни в клин ни в ръкав искаха да участвам във фотосесия за някакво лъскаво списание. Направо си паднах от смях. Примерно списание „Перцифуга” ще правят фотосесия, в която аз ще съм Кумчо Вълчо. И забележи, след като им отказвам, те ми казват, че щяло да е много весело и забавно.
– Добре, ама нали може вие да си се забавлявате и аз да не участвам в тоя сеир.
Те пак напирт:
– Ох, не знам дали да издавам, обаче Сашка Васева ще е Червената шапчица.
Викам им:
– Сега ме обидихте окончателно, няма да участвам в никакъв случай!
Казвам на същата дама:
– И аз имам едно предложение за вас. Не го разбирайте погрешно, нито ви свалям, нито ще се домогвам до вас. Не ви познавам, дори не съм ви виждал, но искам да ви поканя на един 3-дневен международен симпозиум на производителите на юфка.
И тя пита:
– На юфка ли?
– Да, точно толкова ме интересува вашата фотосесия.
Нито се изживявам като някакъв известен човек, нито пък смятам, че пренасищането на ефира с моята грозна физиономия ще донесе някаква полза, за когото и да било, в това число и на мен самия. Някои хора спряха да гледат една телевизия заради лице, което се показваше сутрин в едно предаване, вечер имаше шоу и на обед го повтаряха. Вече да не смееш да си отвориш консерва риба, че от вътре може да излезе Буги Барабата. Няма смисъл да се показвам винаги и навсякъде. За най-невероятни глупости ме канят. Просто се чудя на оригиналността, с която им хрумват идеите да участвам в какви ли не работи. Два месеца ми досаждаха от екипа на Мартина Вачкова за нейното предаване. Какво ще търся там? От друга страна разбирам, аз съм дърдорко. Чуват ме по радиото, че съм плямпало, ще отида там и предаването ще стане. Аз ще говоря глупости и на водещия ще му е по-лесно. Има случай като ти дойде някой гост и ти го питаш например: „Как възникна вашата група, вие ли бяхте двигателят на нещата? От любов към музиката ли се събрахте или за да впечатлявате момичетата? Искахте просто да изкарате някой лев или славата ви съблазни?” И на всичко това той отговаря – да! Като ти дойде такъв човек в предаването, ти трябва сам да питаш и да си отговаряш. Понеже се сещат, че аз ще плямпам и ме канят.
"Разкъсана облачност ще има над отделни райони, а повишение на цените – над цялата страна." *
– Досаждам ли ти с това интервю?
– Абе това интервю е плод на лични симпатии към тебе. Абсолютно! И тебе не те свалям и няма да те водя на тридневния симпозиум за юфката. Много се забавлявам от това, че българина има интересни виждания. Например ти казваш: „Чу ли, че на еди кой си художник изложбата му вече трети месец е най-популярната в Париж." А той казва: "Кой бе? Тоя ли? Ти знаеш ли какво грозно куче има?" Каниха ме за жури за някакви литературни конкурси и аз им казвам: „Хора, не ставам!” Не че не чета непрекъснато, но хората знаят, че аз съм космат и това изчерпва темата. За едно мое изказване за Ницше ми бяха казали: " Ти не се изказвай за Ницше. Пиши си там текстчетата. Ти нищо не можеш да кажеш за него, щото си космат." А колко знам аз за Ницше и колко съм прочел за него, той не знае. Нито ме знае какво съм учил, нито изобщо дали съм учил…
– Какво ти е мнението за реалити конкурсите за таланти?
– В Мюзик Айдъл бях ментор, когато беше рок вечерта. Това е въпрос на избор. Моят избор не би бил такъв, но пък от друга страна и това е начин, и това е шанс. Ти излизаш там и свириш, пееш, правиш това, което наистина можеш или не можеш. Аз го разглеждам и от една друга гледна точка. Мюзик Айдъл се гледа в цялата страна от много млади хора, не само като количество, а и като възраст много млади. Мисля си, че ако едно дете на 11 години гледа това предаване и се запали, прииска му се да се появи там като своя идол, да изпее една песен и да стане известен с това. Ако дори само едно дете стане това, което иска, вместо да стане наркоман, пак си струва. Иначе за самите Айдъли, както казва баща ми: "Ако Господ ти е дал нещо, никой не може да ти го вземе. Ако не ти го е дал, няма как да ти го дадат." Човекът е оценител, обича да има класации, сравнения. Това в цял свят го има, но ние българите може би сме номер едно в това отношение. Ако аз харесвам някоя група и има друга група, с която са сравними, аз непременно се чувствам длъжен да мразя другата група. Правя предаване за Led Zeppelin и веднага фенове на Deep Purple казват, че това не може да е група. Не мога да разбера защо трябва да се разделяме. Тука, на Балканите ние сме шампиони в това. Хората по цял свят търсят признак, под който да се обединят. Ако сме в една кръчма на Запад и не се познаваме, ние с тебе ще се съберем, защото сме с дълги коси или пък сме мотористи, и ще си прекараме една приятна вечер. Обаче тука си казваме: „Да, и той е с дълга коса, обаче е и с очила. Погледни му интелигентната физиономия. Тоя може да не е моторист.” Някакъв клуб се беше разпаднал, защото едните мотори били с тръбни рами, а другите не. Това е болестно състояние на нашия народ – да се дели. Питам те, ако спукаш гума, закъсаш и мине тоя с тръбната рама, и ти предложи спрей за гуми, ти какво ще му кажеш: „Бегай от тука бе, ти си с тръбна рама”? Щом едно нещо го смятаме за добро, значи всичко друго трябва да бъде оплюто. От тоя човек, дето е различен, можеш само да научиш нещо. Ако искаш де, твоя си работа! Може и да си умреш тъп, колкото си искаш, та даже и вдлъбнат.
"Юрий Гагарин е човека с най-лош късмет. Няколко пъти обиколил Земята и накрая кацнал в Съветския съюз. *
– Да ми разкажеш нещо за Бараби Блус Бенд?
– Барабите за първи път се събрахме на 24 май 1993 г. за една репетиция и след още четири записахме албум. Псевдо приятели се опитваха да ни тласкат назад и дълго време никой не можеше да ме убеди, че не са ми приятели. Дори и сега има хора, които обикалят наляво надясно и 30% от разговорите им се състоят в това, да обясняват как не ставаме за нищо. Мен това страшно ме забавлява. Винаги съм готов да излезем на сцената заедно. Но всеки си намира смисъла на живота в нещо. Групата в момента е в подем, претърпява ренесанс, така да се каже. Имаме си едно момиченце, което взехме на 17 години сега е на 21 – Цвети Христова. Сторми сме я кръстили, защото е истинска буря на сцената. Тя е гласище голямо, в началото беше изключително притеснителна, това малко я спъваше, но сега вече къса глави безкомпромисно. С басиста Александър Панайотов-Пожара сме от 1996 г., а Теодор Янков-Торпедото е най-новият член в бандата – страхотен барабанист. От този калибър в България са много малко. Нещо, което е изключително важно за мен е каква атмосфера има в групата. По-важно е от това колко добри са музикантите. Всеки път като виждам тези хора се радвам и ми е приятно, независимо дали ще пием бира или ще репетираме. Аз много мразя да свиря, когато не ми се плаща, но с тях всичко правя с удоволствие. Наскоро имах случай с два клуба които ни каниха на участие. Казвам им какъв ни е хонорарът и те малко се стряскат. Те казват, че известни български групи им искат по-малко пари, а аз им отвръщам: „Ама те са музиканти, на тях това им е работата. Вие, ако искате да гледате сеира на шофьор как се мъчи на сцената, струва повече.” Обаче пълним клуба и те ни канят отново. Това са клубове, които сега пробиват и собствениците останаха впечатлени от публиката, която събрахме. Колегите от Z-Rock са страхотни и непрекъснато анонсират тези участия, а това е от голямо значение. Имаме си и постоянен контингент фенове. Където и да свирим 70-80 души си се движат с нас. Два пъти за 17 години на сцена съм се предлагал сам да свиря и мисля, че приключих с това. А и двата пъти се почуствах леко унизен.
Особено забавни изпълнения имаше около митингите. Идваха едни хора при мене и казваха, че аз съм им първия в списъка, като идеята беше да не би да приема покана от друга политическа сила. Но това така и не се сбъдна. Иначе тия работи за идеите сме ги чували – аз съм бил и чавдарче, и пионерче и седесарче и какво ли не. Всичко знам, много съм подкован идейно в син, червен и дори в лилав цвят. Не се възприемам на сериозно. Това ми е задължително изискване, защото както съм казвал и друг път, единственият гарантиран начин да станеш смешен, е да се вземеш на сериозно. Нито като музикант, нито като радио водещ съм се вземал някога на сериозно. Бъзикам се със себе си в ситуации, когато другите хора направо се отчайват. Имал съм моменти, в които ми е било и много криво. Например, като ми свърши бирата. Понякога получавам и комплименти за нещо, което съм свършил и хората, които ги правят, често са искрени. Те си мислят, че имам дарба за нещо, а то не е така. Един човек като иска да си върши работата, каквато и да е тя, гледа да я свърши добре. Бил съм и строителен работник, и шофьор, и радио водещ, навсякъде съм гледал да си свърша работата добре.
Всеобщо разпространена заблуда за мен е, че съм голям купонджия. Не е вярно, аз съм такъв киселяк, че лимон като ме види се изстисква сам. Някой като каже: „Ти ставаш всяка сутрин в 4 часа в такова добро настроение.” Абе плащат ми за това бе, хора. Кой нормален човек ще си легне в 2 часа, ще стане в 4 и ще е веселяк? Човек трябва да си гледа работата сериозно. Ако усетя, че не справям добре, сам си се махам. Няма смисъл да ставам за резил и така да изпусна някоя работа, в която наистина съм добър. Работя от ученик и принципът ми е, че аз работя за пари. Съжалявам, може да звучи много грозно, но някои колеги много обичат да се правят на безплатни, особено в музиката. Аз не. На мен китареното ми оборудване като го сметнеш е сигурно 20 000 долара. Тия пари, ако не съм ги изкарал от свирене, е изключително унизително. Аз не си плащам, за да свиря. Ако си такъв, че да плащаш, за да свириш брато, иди да се обесиш някъде, дето няма да пречиш на никой. Няма да се изживявам като музикант, но няма да си плащам, за да свиря. Ако бях милиардер и музиката ми беше хоби, сигурно щях да имам друг поглед на нещата, но всяко нещо от моето оборудване съм го платил със свирене. Последната ми китара е една сбъдната мечта, ръчна изработка, къстъм, Gibson 335 и е единствена в България. Когато я показах на публиката им казах, че това е една сбъдната мечта и се надявам да им хареса, защото е купена с техни пари, те много се радваха и смяха.
Хората, които са ме слушали по-дълго по радиото или са присъствали на концерти на Барабите, или са прочели добросъвестно написани интервюта имат някаква представа за мене. Разбира се, аз допускам много грешки и като водещ, и като музикант. Но грешките ми се прощават най-вероятно, защото нямам претенции да съм безгрешен и не се страхувам да бъда обикновен. Забавното е, че други групи като изсвирят няколко парчета в някой ресторант в чужбина, тука става пожар. Всички пишат и шумят. Барбите бяхме на едно малко турне във Франция с Б.Т.Р. и Георги Минчев, Бог да го прости и никой нищо не каза. Сега една американска фирма за инструменти реши да ни използва в рекламната си кампания. Правиха ни снимки и всички вестници се скъсаха да пишат за това. Като издадем албум, няма значение и всички си траят.
*Цитати на Буги от форума на Z-rock
Автор: Д. Стефанов
Снимки: Йордан Пачев
