До къде? Този път сме решили да посетим най-югозападното кътче на България и Самуиловата крепост. Пътят до там е един и до болка познат – София, Благоевград, Симитли, Сандански, Петрич, с. Първомай и още 8 км. Изборът на неделята не е случаен. Големият наплив в тази посока беше вчера. Иначе международният Е79 е в състояние да скъса нервите и на най-големия непукист – коли, камиони, автобуси. Всеки бърза и както обикновено, почти никой не се съобразява с трите мотора, дори и днес, когато трафикът е сравнително слаб.
Както и да е! Вземаме 160-те км до Сандански на един дъх. Малко повече са отколкото минаваме друг път до задължителната почивка, но печелим време. А и последният участък през Кресненското дефиле е много приятен, когато няма кой да ти пречи. Изпиваме със закъснение сутрешното кафе на OMV и продължаваме нататък. Пет-шест километра след Сандански стигаме до разклона Петрич-Мелник и завиваме вдясно. След малко преминаваме покрай табела Рупите, но тях сме оставили за връщане. Ето го и градчето, което спори със Златоград за най-южната община на България. Личи си, че оттук са минали много пари. Гранична зона! Нови постройки, измазани в свежи цветове, но разностилни. Няма дух. Завиваме в центъра надясно и поемаме право на запад към ГКПП Златарево. Хубавият път е останал назад. През 500-600 метра асфалтът е нарязан напречно и трябва много да внимаваме, ако искаме да продължим със здрави гуми. Явно в този край “легналите полицаи” са гладни, т.е. вдлъбнати. Тук по-охранени вероятно са митничарите.
И така почти 17 км. Стигаме до малък паркинг вляво от пътя, паркираме, заключваме с вериги на колелата на моторите и по метален мост пресичаме р. Струмица. Входът за обекта е 2 лв., но на нас като журналисти ни ги опрощават. Поемаме по широка и подредена алея, в дъното на която се вижда монументът на Цар Самуил. Славно място, пропито с история. Попило много българска кръв. Но… в далечното минало. Влизаме в помещението на музейната сбирка и се чудим колко от тази кръв е отишла напразно. Срещу нас зеят празни, опоскани витрини, няма осветление – разруха. Експонатите отдавна били в музея в Благоевград.
Разочаровани се отправяме назад и няколко километра след Петрич свиваме вдясно към Рупите. Мястото е известно най-вече с нашата пророчица Баба Ванга, мир на праха й. Тук тя е изкарала последните си години, но, както твърдеше, винаги се е зареждала с енергия в подножието на Кожух планина. И наистина, наоколо сякаш витае нещо, спокойствие, хармония… Обширните градини са прясно окосени, току-що полятите цветя са разцъфнали и от тях се разнася приказен аромат. На паркинга няколко автобуса и десетки коли са докарали поредната порция поклонници, дошли да запалят свещичка за здраве и живот. Правим го и ние и се отправяме към следващата набелязана точка – Роженския манастир. Той се намира на 6-7 км след уникалния град-музей – Мелник.
Манастирът е невероятно място. Уникална архитектура, стълбите за горните етажи са подпрени на греди, които вероятно са непокътнати от възстановяването на обителта в началото на 18-ти век. Преди това огромен пожар почти го е заличил от земята, а заедно с него и манастирския архив. По тази причина историческите сведения за по-ранния период са много оскъдни. Допреди 7-8 години светата обител процъфтяваше в ръцете на Отец Йоан, по-известен като скандалния Брат Джон. Преди да замине за Чикаго, той обикаляше енориашите си яхнал кон, запасан с пушка и мобилен телефон. В манастира винаги имаше невероятна ракийка и руйно вино, естествено, поднасяни с подходящи мезета. Дегустирали сме ги дори и ние. Връзките на Отеца с политическия и светския елит са били причина манастирските стени да познаят нееднократно честване на именния ден на много видни Ивановци, адаши на Брат Джон. Но и това вече е история, макар и по-пикантна. Спираме за минута до гроба на Яне Сандански, на няколкостотин метра от манастира и се отправяме към последната и най-приятна точка от днешния маршрут – дълбоките и прохладни механи на Мелник.
Малко са градчетата у нас с толкова автентична атмосфера, въпреки че повечето възрожденски къщи са строени наново. Но са градени в същия стил, поддържани са добре и се открояват ясно на фона на синьото небе и уникалните мелове. Не се чудете, така се наричат пясъчно-глинестите пирамиди, които са отличителна черта за района. Жителите на Мелник едва ли надхвърлят 500 човека, но годишно посрещат хиляди туристи. Най-голямата архитектурна забележителност е Кордопуловата къща – най-импозантната възрожденска постройка в България. Не ни учудва. В миналото, когато Мелник е бил процъфтяващ търговски център и място с развито производство на вино и тютюн, къщата е била собственост на богатата гръцка фамилия Кордопулос. И тогава, както и сега, парите са си пари. Малко над къщата е прочутата изба на “Шестака”, където собственикът ви омайва със сладки приказки и просто не може да си тръгнете от там без бутилка или две хубаво вино. Може да си купите от рубинената течност още от поне 20 други места, но имайте впредвид, че на повечето от тях напитката все пак е предназначена не за разбирачи, а за туристи. Хапваме под сенчестия чардак на една от сякаш безбройните механи и отдадени на безметежна леност, се концентрираме в съзерцаване на пасторалната картина.
Да, лято е, неделя е, но и най-дългият ден все някога ще свърши. Така че, яхваме седлата и поемаме обратно към София. След Сандански усещаме как все повече столичани се прибират от родните си места. Пътуването става тегаво. Оттатък Благоевград – просто ужасно. Едвам издържаме до Дупница и кривваме вдясно, към Сапарева Баня. Прибираме се през Железница и Бистрица. Асфалтът през по-голямата част е осеян с дупки, но ни се струва като пътуване през оазис, в сравнение с идеята да минем през Владая и Княжево. Прибираме се вкъщи, а дневният брояч показва 532 км. За разлика от друг път, отзивите от пътуването не са еднозначни. От едната страна е натовареният път, Самуиловата крепост, в която няма какво да видиш, жега и прахоляк. От друга, пък, е приятното кътче на Роженската обител, от където се разкрива поглед към уникална природа и прохладни мелнишки механи с неповторима архитектура… Друг път, ако решим да се върнем, най-вероятно ще минем през Юндола и Гоце Делчев и балансът, уверени сме, ще е положителен.
П. Петров