Маршрути – Румъния и Сибиу


Веднъж, докато си разглеждах картата на съседна Румъния, забелязах един път, който се виеше по нея като змия, а това, както се сещате, обещава мнооооого завои. Едва ли има истински моторист, който да не обича онова особено чувство, когато си легнал в завоя, подаваш газ на мотора и той излита като снаряд към следващия. И аз не правя изключение. Това е любимата ми част от карането.

Та този красив път се oказа, че е само на 320 км от Велико Търново, а по него може да се стигне до Сибиу – град, който е спряган като културната столица на Европа (не знам къде и от кой, но така съм чувал). Именно в Сибиу всяка година се провежда състезание с кросови мотори – Red Bull Sibiu Romaniacs. Разгледах няколко клипчета за това събитие в интернет и… толкова ми трябваше. Решено бе, че това трябва да се види със собствени очи!

Натоварих мотора си с палатка, спален чувал, малко дрехи и понеже този път не намерих съмишленици за пътуването, тръгнах сам в посока Букурещ. Времето беше чудесно и километрите бързо отминаваха. От Букурещ се движех по единствената магистрала в Румъния, но само за кратко. Не след дълго завих към град със смешното име Гащи и оттам нататък – само по второстепенни пътища. Участъкът, който с нетърпение очаквах, започва след селцето Curte de Agres. Там реших да заредя, защото не знаех къде ще е следващата бензиностанция. За съжаление започна да вали и си помислих, че дъждът ще ми развали карането по завоите. Времето в Карпатите обаче е доста променливо и когато се качих до езерото Видрару, изведнъж се оправи и стана слънчево и ясно.

Румъния е много интересна страна. Когато си там, трябва много да се внимава. Както си караш и изведнъж – насреща ти минава стадо овце, които си вървят по пътя като на манифестация. Или пък от храстите ненадейно изскача бронетранспортьор „БТР”. Каруците и велосипедите, които се движат въоръжени сякаш с всичкото спокойствие на света, направо могат да ти скъсат нервите. Селата са дълги, къщите са само около пътя, а хората са насядали на пейките и наблюдават движението. Децата си играят ачик-ачик на пътя или просто пасат едрите си гъски. Ето, че се видя и един язовир. Асфалтът около него, или по-скоро остатъците му, не позволяваха бързо каране. Дори доста километри се движех на втора, или максимално трета предавка. Но, както споменах, дъждът спря, а аз започнах да се чудя как да смажа измитата си от водата верига. Освен неволята, в такива ситуации винаги се намира и някой спасител. В моя случай той се яви в образа на румънски моторист, който с въпроса си „Do you have problem?” веднага ми стана симпатичен. Ето кой ще ми задържи мотора, за да смажа веригата. Той се учуди, че съм тръгнал с пистов мотор по тези пътища, но ми обясни, че хубавият участък започва като тръгна да се катеря по ей онзи баир. И наистина, останах изумен от многото завои и хубавите гледки, които се откриваха към долината. Нямаше движение и затова успях да се насладя на всичките завои, които сякаш бяха запазени единствено за мен. Изчезнаха и дупките, така че защо да не подам малко повече газ и да не се изкефя на серпентините. Ето я и най-високата точка на пътя, 2400 м надморска височина. Следва малко зловещо тунелче с железни врати. Проходът през зимата е затворен, което явно става като се заключат портите на тунела. Започвам да се спускам, моторът постоянно е или в десен, или в ляв наклон, и така докато не изляза на главния път Е68 от Брашов до Сибиу. Здравей Сибиу! Минавал съм през този град с кола, но не и с мотор и затова правя една градска обиколка, да се ориентирам.

Тук трябва да изчакам моите приятели, които също решиха да гледат състезанието. Само че решиха да пътуват с кола, на която са натоварили кросовите си мотори. Идеята им беше при възможност да ги покарат в следващите дни. Макар че, единият беше със счупен крак и едва ли щеше да покара. Но нищо, моторът трябва винаги да е под ръка. Късно вечерта решихме, че ще нощуваме в палатките си и няма да се възползваме от услугите на мотели или хотели. Вече навсякъде беше тъмно, когато намерихме една полянка, близо до река. Макар и да се носеха странни миризми, решихме да лагеруваме на това място. На сутринта видяхме, че лагерът ни се оказа непосредствено до сметище. Голям майтап! А странният мирис се носеше от камарата изгнили картофи, до която кротко си седеше опънатата ми палатката. Събудих съм се от капките дъжд, които барабанеха върху платнището. През сънената ми глава премина мисълта, как ще събирам мокра палатка. Решавам все пак да се насладя още малко на съня, а пък после ще му мисля. Това се оказа мъдро решение. Дъждът постепенно намаля и докато си сгъвах палатката, напълно спря. Набързо се преместихме към затворения кръг на състезанието, в самия център на града. Разгледахме препятствията и на първо четене не намерих обяснение как могат такива стени да се преодолеят и то с мотор. Но момчетата, които щяха да карат, сигурно си знаят. Имаше и пирамида от дървени трупи на височина сигурно 1,80 и за да не е толкова лесно, постоянно ги заливаха с вода, за да са по-хлъзгави. Незнайно как успяхме да се вмъкнем във ВИП-сектора, където е най-добрият изглед към целия екшън. На всичкото отгоре ни раздават и безплатни напитки.  

Започва се. По трасето тръгва първата група. Навсякъде хвърчат дървени трупчета, изхвърлени от задните гуми на моторите. Момчетата падат, удрят се, пак стават и така няколко обиколки. Е, вярно, някои не стават, но за тях има осигурен медицински екип с носилки. След няколко обиколки се вижда как някои имат рани по ръцете си, едвам дишат, но продължават да се блъскат в дървените препятствия и да се трошат в големите камъни. Шоуто е голямо и много се радвам, че успях да го видя на живо.

След състезанието решихме да си намерим по-отрано място за нощуване, за да не повтаряме грешката от предишната нощ и да спим сред боклуците. Намерихме си красива поляна, с много кучета и още един разпънат палатков лагер на румънски студенти. Приятелите покараха малко кросовите си мотори и се присъединиха към нас и други българи. Към полунощ се прибрахме по палатките и понеже беше доста студено, навлякохме се с всички дрехи и се гмурнахме в спалните чували. Един от нашите хора беше дошъл с кемпер, в който имаше газово отопление и тайничко му завиждах, че ще спи на топло. Но „няма пълно щастие” – или топло и комфорт, или мотор. Всеки да си избира сам. На сутринта целите вкочанени, но радостни, че оцеляхме, научихме температурата – само 2 градуса над нулата.

На обратно към България не мислех да минавам по същия маршрут като на идване и реших да се спусна направо на юг, към Дунава. Не знам защо си мислех, че ще мога да премина границата при Никопол. Естествено, това се оказа невъзможно, защото там няма работещ граничен пункт. Не ми остана друга възможност, освен да продължавам през румънските селца, чак до Гюргево. А така ми се караше вече по “българско”. Както си карах, изведнъж асфалтът, който дори беше с маркировка, изчезна. Като отсечен. След него продължаваше пясък. Явно Дунав бе залял пътя и след като се е отдръпнала водата, никой не е чистил. Почти като по нашенски. Е, нямах кросови гуми на Сузукито, но въпреки всичко се движех бързо. И така, километър след километър, вече на смрачаване навлязох в Русе. Най-сетне  българска територия.

Сбъднах още една мечта – да покарам по този завъртян път в Румъния. А какво ли ще стане когато тези мечти свършат? Едва ли ще се случи някога. Само дето целите стават все по-далечни и по-далечни, а решението, което отдавна назрява у мен, е да си купя по-удобен мотор.

Автор: Симеон Стойчев, Велико Търново

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.