До Сирия и Йордания част 1

Пътуваме от години. Казано по-точно – пътуването е в кръвта ни. Не пропускаме сезон без да направим нещо голямо. А как идват идеите? Ето един пример. Преди няколко години в Турция видяхме табела „Сирия”. И Николай (съпругът ми) спонтанно възкликна: ”Това е истинското място!”. Тогава бях категорична – “Без мен!”. Но, ето че отново съм на задната седалка на семейния мотоциклет, а пътят пред нас води към… Сирия.
В един момент Николай ми заяви категорично: ”Аз тръгвам, ти, ако искаш идвай!”. Все още бях непреклонна, но взех да чета, да го видя къде ще ходи. Видях сайтове с пътеписи на хора, пропътували вече маршрута. Трупах информация. И постепенно разбрах, че действителността доста се разминава с личните ми представи. Турция – ясно. Сирия и Йордания са страни, чиито правителства полагат доста усилия да ги направят атрактивни туристически дестинации. В посолствата им в България ми направи изключително впечатление как ни посрещаха, предоставиха ни информация, карти, любопитни факти и полезни съвети. Изпратих мейли в българските посолства в Аман и Дамаск. От Аман не получих отговор, но от посолството ни в Дамаск ми отговориха светкавично и изчерпателно. Служителят, с когото после се запознахме, ни изпрати и личния си телефон и каза непременно да му се обадим.
На една от традиционните сбирки на мото клуб „Баджанаците” определихме датата на заминаване и започна приготовление. Палатки взехме „за всеки случай”, антибактериални кърпички – в промишлени количества, по няколко консерви, пак „за всеки случай” и алкохол – кой колкото му „стискаше” да носи.
Тръгнахме.  Ще прескоча Турция, тъй като Кападокия – земята на красивите коне, е невероятна и по-нататък ще напишем нещо специално за нея. Преспиваме в Анкара и преминаваме турско-сирийската граница при Баб Ел Хава с идея да преспим в Халеб. На излизане от Турция, преди границата ни „нападнаха” разни доброжелатели, които ни убеждаваха да сменим при тях пари, защото това бил единственият ни шанс. Нищо подобно! Всичко е много добре организирано – тук печат, там печат, някоя и друга дребна такса и влизаме на Сирийска земя.

 


Сирия

Веднага, срещу няколко долара, ни пое човек, който говореше български и ни помогна за попълването на всички документи, застраховки и т.н. В България, в Сирийското посолство, ни предупредиха, че на влизане в Сирия ще ни поискат документ за транзитно преминаване на МПС. Той може да се извади и там на място, но за много повече пари. Докато мъжете се оправяха с бумагите, нас ни почерпиха с ядки и ни парфюмираха. След всичките проверки, печати и обяснения, някъде към 18 часа влязохме в Сирия.
Гледката веднага се промени. Отвсякъде изскачаха всякакви превозни средства, които приличаха по-скоро на панаирджийски въртележки – отрупани с реснички, лепенки, свирки, светлини. Тук беше първият ни сблъсък с арабското движение – едно от нещата, за които ни предупредиха да внимаваме. Най-стряскащи бяха маршрутните таксита, които внезапно се врязваха в колоната ни, спираха за секунда, за да се качи или слезе някой почти в движение и рязко продължаваха. Защо ли ми приличат на нашите? Спряхме, за да търсим хотел. Моментално ни наобиколи тълпа. Всички питаха откъде сме, колко време ще останем, какво работим, на колко сме години, колко деца имаме… и така, доколкото им стигаше английският.


Тук за първи път усетих невероятното отношение на хората. Всички бяха усмихнати, доброжелателни и не се уморяваха да повтарят ”You welcome”. Безграничната любезност на арабите и желанието им да помогнат изглеждат подозрителни, дори агресивни. Трябва да преодолееш своята мнителност, да приемеш, че хората не ти мислят лошото и когато повтарят „You welcome!”, ти наистина си добре дошъл в тази страна. Усещането, че сме желани гости, не ме напусна през цялото време.

Хотелът, в който се настанихме, беше сравнително чист. На сутринта видяхме Цитаделата, направихме няколко тигела из известния Халебски сук (закрит пазар), накупихме си от прословутия халебски сапун, а мъжката част от компанията се оборудва с памучни кърпи за глава (хатта). Посетихме и хотел „Барон”, в който е отсядал Лорънс Арабски и чиято неплатена сметка седи изложена във витрина. Към обяд, в най-голямата жега тръгнахме за Палмира.
Този и следващия ден беше най-горещо – 42 градуса , придружени от силен парещ вятър. Неприятно е, че по главните пътища има малко възможности за спиране и почивка. Нашият модел на пътуване – един час път и задължителна почивка, се наруши. Просто нямаше сянка, под която да спрем. Жегата доста ни изтощи, но щом влязохме в истинската пустиня, умората отстъпи място на възхищението от гледката. Чудите се как пустош може да те впечатли?! Докъдето погледът стига е равнина, тук-там хълмчета, всичко покрито с камъни и… нищо друго. Петдесетина километра преди Палмира спряхме край едно село. От местното кафене-спирка-магазин купихме вода, а по-смелите изядоха по една чиния страхотно кисело мляко. Ужасът беше от хигиената на мястото и вида на чинията. Е, важното е да не загребваш съвсем от дъното.

 

В Палмира

Още на влизане в града, се натъкнахме на много приятно хотелче. Отидохме да попитаме за свободни стаи и се стреснахме от човек, който лежеше неподвижно на диван във фоайето. Оказа се, че просто спи следобедния си сън. Чул шума, той се понадигна, настани ни и се оказа много приятен и гостоприемен. Дори ни направи програма за вечерта, при която да можем да видим максимално от града. Сутринта, след закуска и снимки, поехме към Дамаск.

 

Дамаск

В представите ми градът винаги е бил сърцето на арабския свят. Отново жега и горещ страничен вятър. Решихме да се обадим на човека от посолството, да се настаним и след това да се видим с него, за да получим полезна информация. Когато разбра, че влизаме в града, попита къде сме и след половин час беше при нас. Нямахме лични впечатления от българските посолства по света, а това, което бяхме чували от други хора за тези институции, не ги представяше в много добра светлина. Но ето че има и друга истина. Валери – така се представи нашият дипломат, ни покани в посолството, съдейства ни да си намерим хотел, предложи да приберем моторите в двора на посолството, а вечерта, заедно със съпругата си, ни разведе из стария град и ни препоръча какво да разгледаме. Бяхме му много благодарни. Има човеци и сред дипломатите ни. Но това не се учи в никоя школа. Трябва да ти иде отвътре. Благодарим ти Валери!
На Дамаск бяха отделени три нощувки. С какво да започна? Трафикът! Като дейни участници в движението, това е първото, което прави впечатление. Градът е шест милиона души и май всички са в коли. Градски транспорт не видях, а пешеходците или са безсмъртни, или Аллах ги пази. На пръв поглед – невероятен хаос! Но, влизайки в този хаос, виждаш, че има някакъв ред. Почти всички улици са еднопосочни, няма леви завои, на всички по-големи кръстовища стои полицай, който се включва при най-малката необходимост. Огромен трафик, но без задръствания. Движиш се. Малко по-нахално се включваш, махнеш и веднага ти правят път, използваш клаксона навсякъде и се движиш. Но е натоварващо и предпочетохме да ползваме такси. Безбожно евтини са, но трябва да се пазариш. В рамките на централната част на Дамаск стигат до 1-2 $.
Кухнята им е невероятна. Въпреки предупрежденията да не ядем зеленчуци, защото във водата, с която ги поливат и мият, имало някаква амеба, ние хапнахме страхотни салати, мезета и манджи, поляти обилно с традиционната напитка „Арак”. Ресторантите в стария град са чисти и с добро обслужване. Обилна вечеря за десет човека плюс две бутилки „Арак” излезе в рамките на стотина лева.
Нещото, което ме впечатли най-много, беше религиозната толерантност на тези хора. Наред с джамиите съжителстваха перфектно поддържани църкви, предимно православни. Самата Омаядска джамия е чудесен пример за това – вътре в нея има параклис, в който се съхранява главата на Йоан Кръстител. И там заедно се молят и мюсюлмани и християни.

 


Посещението на Сидная и Маалюля

Бяхме ги оставили за третата вечер, тъй като тогава беше православният Великден. Научихме, че може да нощуваме в един от манастирите. Събрахме багажа и потеглихме. Двете селца са на около 20-30 км от Дамаск. Сидная и Маалюля са православни, с много църкви и манастири. Наоколо има още две-три подобни села с общо към пет хиляди човека, които са съхранили и все още говорят езика на Христос – арамейския. Разгледахме манастира на Света Текла, измихме очите си със светена вода, минахме през прохода, който според легендата се е отворил в скалите, докато е бягала от неверниците. Оказа се, че в различните църкви Христос възкръсва по различно време, но най-впечатляващо беше, че празникът е съпроводен със заря, пиратки, фойерверки, духов оркестър с брас секция и стрелба с всякакъв вид оръжие. В нашия манастир службата беше в 3 часа сутринта. Някои от нас решиха да поспят, но пропуснаха нещо незабравимо!
На сутринта заради нас, „по-религиозните“, тръгнахме в 8.30 часа. Посока бе Йордания, с нощувка в Аман. Заредихме с бензин преди границата, където имаше „фри шоп“. В него пък – от всичко по много – алкохол, цигари… страшно евтино, а място за допълнителен багаж по моторите – почти никакво. Да ти се скъса сърцето!


Даниела Калайкова
 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.