Зима е! Добрата новина е, че вече я преполовихме. Времето не е подходящо за мотоциклети и скутери, но пък планините са изпълнени с рев на моторни шейни и ATV-та. За да „подгряваме публиката”, и ние направихме едно кръгче, но този път с кола. Като че ли става традиция приятелите от Мото-Пфое да ни протягат ръка през зимата и когато мотоциклетите са на топло в гаража, да пътуваме с Ford. Този път взехме да изпробваме избрания за „Ван на 2013 на България” B-max. Автомобилчето е много практично и приятно за пътуване, но за него ще прочетете повече в някое от автомобилните издания.
Някой каза, че пътят за Велинград бил оправен и много хубав и ние решихме да проверим. Знаете, че Родопите са ни любима дестинация, но до миналото лято между Варвара и Велинград беше отврат за пътуване. Меко казано! Сега нещата изглеждат почти европейски.
Магистралата до разклона за Септември си я знаете – сравнително хубава до Вършилата и… не знам как да я наречем нататък до разклона за Пазарджик. Може би училище за смелите или за издръжливите! Както и да е, някой ден и този участък ще го оправят. Гаранция – идват избори. Добре, че не го минаваме целия, а завиваме вдясно на първия разклон към град Септември. Още с качване на второстепенния път и забелязваме чисто новия асфалт. Браво, хубаво е направен. Добрият път подлъгва и… добре, че върнах газта преди влизане в първото от трите села с култови имена Виноградец, Карабунар и Злокучене. След завоя в тревата е паркиран подозрително познат бял автомобил, но без отличителни знаци. Познахте – Opel Astra, от модела „полицейски” с камера. С шейсетина километра съм, но сърчицето ми подскача. Съвсем наскоро (по време на обиколката с Ducati) загубих „златния” си талон и като видя подобен автомобил, ми е дискомфортно. То на кого ли не е? Стоят си вътре двама и си приказват, но голямото око на камерата бди и не пропуска нищо. Лошо няма. Явно, това е начинът. За миналата година статистиката отчита много по-малко жертви и произшествия.
Остава само Пътната агенция да преразгледа местоположението и количеството на пътните знаци, защото прекаляването и с двете водят единствено до тяхната девалвация, но затова ще си говорим друг път. Сега се „изсулваме” с 50 км/ч през трите селца, а улицата и от двете страни прилича на Капалъ-чарши – импровизирани сергии с домашно бяло и червено вино, малко плодове, ядки, тук-там на заден план се забелязва и домашен суджук… как да не му стане драго на човек.
Асфалтът продължава да е хубав, но дори и в Септември, и във Варвара си личи, че както човек трудно може да избяга от себе си, така и за нас, българите, „българската работа” е нещо, от което трудно ще се отървем. В началото шахтите по средата на новите улици бяха с 4-5 см по-високи от асфалта, след това с почти толкова бяха хлътнали надолу, още по-късно се редуваха хлътнали с изпъкнали. Май такава, която да е равна с нивото на асфалта, не видяхме. А не си личи да са оставени нарочно и да се чака още един слой настилка. Но със забележките дотук.
Иначе пътят е разширен, навсякъде има нови мантинели, дори на най-опасните участъци покрай реката те са двойни, краищата им съвсем по европейски са наклонени към земята – да пътуваш и да пееш. Е, може би за маркировката не трябва да се ползват „водни боички”. Или пък да се реши въпроса с изнасяне на кал и боклуци от страничните пътища, защото макар и скоро положена, тя почти не се забелязва. А особено зимата и в мъгла, хубавата маркировка е безценен помощник и дори спасява живот.
Стигаме до града на Вела Пеева в много добро настроение и си мечтаем за топлото, когато ще изписваме завоите, небрежно полегнали върху седалките на мотоциклетите си. За града какво да ви кажем? Едва ли има някой от вас, който да не е полагал изморени кости в лековитите му минерални басейни и да не е ползвал услугите на сякаш безбройните СПА-комплекси. Ако не сте – опитайте. Заслужава си. Ще останете доволни, а и сезонът е такъв, че постоянно има някакви промоции и места с напълно поносими цени. Спираме за малко в центъра и виждаме, че новогодишното настроение още не си е отишло напълно. Учениците са във ваканция, родителите им угаждат, слънцето прави неистови опити да пробие градската мъгла.
То блясва ярко малко по-нагоре, към Юндола. Тук зимата се е разпростряла в пълната си прелест. Пътят към курорта е разчистен, асфалтът и тук е чисто нов, кристално синьото небе е надвиснало над огромните борове, а слънцето приятно топли скиорите, разпръснати по пистата. Тя се намира на няколко километра след разклона за Белмекен. Да, ваканция е и хората се забавляват. Едни на ски, други на шейни, късният предиобед вече е запълнил масите на открито пред малката чайна. Малко по-нататък се забелязва детенце, което язди пони. Ще ги стигнем американците. Ако не тях, поне европейците. Решаваме да продължим до най-високо разположения язовир в България – Белмекен. Макар и заледен по северните завои, пътят си личи, че се поддържа. Няма как – все пак води към високопланинската ни спортна база, където се подготвят много спортисти. След малко минаваме покрай хижа „Христо Смирненски” и с радост установяваме, че и тук, под яркото слънце на малкия влек, няма празно място. Карат си ски хората! Пистата не е олимпийска, но пък ползването й е на символични цени, спрямо тези в Банско, Боровец и Пампорово. И ако не се чувствате безсмъртни шампиони или пък детето ви прави първи стъпки в ските – това е едно от местата.
Спускаме внимателно поредния баир и след завоя на поредното изкачване се открива невероятна панорама и към Рила, и към Пирин. Дори се вижда блестящата белота на пистите над Банско. Приказка! Зимна приказка. До язовирната стена (едната от двете, защото Белмекен е язовир, от двете страни затворен от стени) ни остават около 500 метра, но пред нас в навяването русенски Golf е легнал по корем. Слизаме да помогнем, но явно не сме яли достатъчно. Добре, че дойдоха още две коли със здрави момчета спортисти и го „пренесохме” оттатък пряспата. Докато се борихме с колата, вятърът тънко, но упорито навяваше нови сантиметри и благоразумието надделя. Спортистите си отидоха да тренират, ние – обратно през Юндола и Белово към Костенец.
Ще кажете, какво пък толкова има там? Нищо съществено. Но за нашия екип това е мястото с едни от най-вкусните кюфтета на скара в България, печени на открито. И винаги, когато сме наблизо, не пропускаме да ги уважим. Не се разочаровахме и сега. След това – разбира се, вкъщи. Е, не е като с мотор, но в приказното време и приятния автомобил също има тръпка. А видяхме и новия път, и набелязахме нови маршрути за пролетта. До нея остава само месец…
А ако знаете как ни се кара!